Изгубени в превода

Д-р Петя Александрова

Често преводът всъщност не помага, а спъва възприемането на филма. Дори не става дума за езиковите му качества, а за това, че не отговаря на никакви стандарти. Ако вие превеждате текст към екранизация на известно произведение, оказва се, че не е задължително да сте чел произведението, не е задължително героите ви да се наричат с имената от романа, не е задължително да произнасят репликите си така, както вече ги има в книгата (дори да има няколко издания с различен превод, правилно е накрая да се посочи кое издание и превод се използват). Макар че всичко това е желателно и е съвсем нормално.

Практиката показва, че преводачите обикновено се съобразяват с книгите, ако това са наистина популярни книги, възприети като класика. И особено ако са в мерена реч. Например, екранизациите по Шекспир се радват на относително уважително отношение, обикновено се взимат преводите на Валери Петров като най-популярни и добили гражданственост, дори не винаги те да са най-добри за филм. Поне що се отнася до “Хамлет”, аз лично предпочитам превода на Гео Милев – не толкова точен, но несравним като поезия. Или би ми било любопитно да гледам спектакъл или филм с новия превод на Александър Шурбанов, който придава по-политически смисъл на пиесата.

Така и не си представям как би изглеждала екранизацията на “Сирано дьо Бержерак” на Едмон Ростан, режисьор Жан-Пол Рапно, с Жерар Депардийо, ако не беше взет готовият поетичен превод на пиесата, който следва словесните фойерверки на езиковия дуел. Или пък „Пан Тадеуш” на Адам Мицкевич, режисьор Анджей Вайда, за който беше използван преводът на Блага Димитрова. Очевидно тези трудности са били осъзнати и от разпространителите, които са предпочели качеството, вместо да се излагат с относителни и спънати интерпретации на класиката.

Проблемът не е само, че няма добра воля за единен стандарт. А и че той на практика е трудно осъществим, да не кажа в определени случаи невъзможен за прилагане.

 Да проследим пътя на превода от появата на заглавията на филмите до появата на самите филми. Реално споменаването на дадено произведение не следва “правилната” закономерност: преди самият филм да мине на голям екран, той се появява поне в два варианта като заглавие (и съответно превод на заглавие).

 Първият път е споменаването му в специализираната преса и масмедиите. Дали това ще е във връзка с участието му на фестивал или като проект с голяма звезда, няма значение – информацията е предварителна. Тук е пълна анархия – всеки превежда както му хрумне и доколкото е във възможностите му заглавието на филма. Добрият случай е, ако споменаващият е гледал филма, та да можеш да се довериш, че поне има съображения защо по този или онзи начин е превел заглавието. Често обаче той няма нищо предвид – отворил е интернет или вестник и ни препредава какво е споменато там за някой филм. Следователно не се съобразява със съдържанието на филма, а вижда само първия и относителен негов етикет.

 Дори и тази форма е допълнително усложнена - при нея бих разделила случая с англоезичните заглавия от всички останали. Англоезичните все по-често се появяват в печата просто в оригинал – добросъвестните автори така избягват възможните грешки или двусмислията при превода. В най-чист и професионален вид това би могло да бъде написването на заглавието с условен превод на български (понеже не всеки е длъжен да знае английски и най-вече не всеки действително го знае), а в скоби споменаването на оригиналното му заглавие. Като се има предвид, че англоезичните (разбирай американските) заглавия са и процентно най-много в репертоара, това устройва всички и е приемлив вариант за избягване на грешки.

С неанглоезичните обаче проблемът се задълбочава. Защото, ако заглавието не е на някой от популярните европейски езици, то твърде често е взето през английския и оттам преведено на български. Това е почти правило за случаите с арабски, азиатски и редки езици, дори с гръцкия – когато си служите не със същата или позната азбука, йероглифи или сигли. Всъщност за 9/10 от чуждите заглавия ориентацията е по английския превод.

 Казаното дотук се разпростира вече и върху самите филми. В голяма част от случаите с други езици те се превеждат от английски (както са пристигнали на демонстрационния диск или, още по-зле, на монтажен лист като текст без визия). Предполага се, че преводът би трябвало да е от оригиналния език, но това рядко се случва. Защото е по-трудно, по-скъпо и по-дълго.

 Един нагледен пример – обърнете внимание на преводите на филмите на София филм фест и на Киномания. Съзнателно взимам добре организирани филмови събития с много разнообразни програми, в които обаче англоезичните заглавия са по-малко и от половината. Сравнете с оригинала като гледате, а и още при каталозите. Ще видите, че 90% от филмите са преведени от английски, а не от оригиналния език. Изключение правят някои, осигурени от съответна чужда институция (тоест Френският културен институт ще се погрижи за превод от френски, Полският институт – от полски или Гьоте институт – от немски). При това не става винаги дума за редки и недостъпни езици, понякога това са членките на Европейския съюз, за които задължително имаме преводачи в Брюксел. Обяснението е технически просто. Това са филми, уговаряни по фестивали и съответно пристигащи с фестивални демо материали или монтажни листове от фестивали. По правило те са на английски – безспорно езикът, на който със сигурност е възможно общуването където и да си. Всеки информативно изпраща на този език претендентите си за участие. Самите хора от екипите, които се занимават със селекцията, задължително владеят този език – и за да изберат дадено произведение, го гледат на английски. Когато филмът е одобрен за участие, настъпва проблемът с преводачите. На тях със сигурност най-лесно може да се осигури английски монтажен лист или диск със субтитри на английски.  Така преводът е най-лесен, сигурен и… евтин. Другият вариант е трудоемък – да се намери преводач, който владее освен оригиналния език на филма и английски, той да свери двата превода, а и да му се осигури все пак достъп до оригинала на филма (не, както се случва, само монтажен лист и завъртане веднъж на филма, когато копието пристигне и преводът е готов). Така че, преводът на филма обикновено минава през неговата английска употреба. Което допуска странни положения, които не винаги наричаме грешки. Ето случай с показания на София Филм Фест 2006 корейски филм на Ким Ки Док “Стик № 3”. Както го представи Стефан Китанов преди прожекцията, в оригинал на корейски филмът върви като “Пуст дом”, но ние приемаме превода от заглавието му на английски “3-iron” – вероятно така е и с повечето европейски страни. Не казвам, че не е възможен превод, нито че не е подходящ, като се има предвид съдържанието  – просто издава зависимостта на разпространението от английския език.

Вторият случай на предварително гледане на филм преди излизането му на голям екран освен официалните фестивали е масовото домашно теглене на филми от интернет и съответно „домашната” поява на техни преводи. Те улесняват всички ни, но не спазват никакви правила и не се водят за официален превод. При тях преводачът е случаен – може да е добър, може и да не е, но при всички случаи не носи никаква отговорност за превода си. На практика – защото на теория би трябвало да носи. Често е и въпрос само на добра воля, така че зрителят е направо благодарен, че безименен ентусиаст си е направил труда да пусне някакъв превод за облекчение и му “прощава” дребните недоразумения или някои други неточности. Като се има предвид, че услугата е безплатна, никой не придиря за качество.

 И при тегленето от интернет английският е определящ език. Имаш шанс да откриеш чрез английския за филма (дори и за превода) повече, отколкото на родния му език. А и човек ползва все пак ограничено количество езици. Предполагам, че изтеглените от интернет филми са превеждани от английски не само когато са корейски или японски, например – поне при българския им вариант. Играта почва да прилича на развален телефон – в крайна сметка не е ясно какво достига до нас.

Качеството при превода на филми от интернет се подразделя на езиково качество, което е въпрос на един вид грамотност, а другото е качество, свързано със субтитрирането. Когато преводът не минава през контрол от страна на редактори, коректори или стилисти, всякакви грешки и недоразумения стават допустими. Липсва „второто око”. Вече и някои издателства (а печатните медии преобладаващо) се опитват да си спестят функциите на коригиращото допълнително око – за по-евтино и по-бързо. Та трябва ли да говорим за доброволния труженик в интернет, който няма да даде някому да му провери безплатния полуграмотен превод на харесал му филм. Какво да го мотивира в обратна посока, след като дори името му не стои в титрите, камо ли да получи пари?

Винаги съм се чудила кои са хората, които превеждат филмите в торентите. Ако го правят безвъзмездно, им се възхищавам и им благодаря. Но това, уви, не променя липсата на професионализъм в дейността им, колкото и тя да е благородна и да се облагодетелстваме от нея.

Друга странна практика е използването на различни преводи за един и същ филм. Например, първо той минава на фестивал в България. После се купува, да кажем, от телевизия. И тя предпочита да си го преведе отново. Защо? Вероятно в началото е вечното недоверие на българина как другите я вършат тази работа и че не могат да са по-добри от мен. Но има и икономически причини – работещите в телевизиите ще си вземат полагаемите пари за дейността, вместо същите тези пари да отидат за авторските права върху превода на незнайни хора от някакви си преводачески бюра (извън телевизията). По-важно е кой ще прибере парите, не филмът да си върви с един и същ превод! Дори за БНТ съм забелязала, че не винаги ползва готовите преводи на филми, минали на голям екран – а БНТ в сравнение с частните телевизии се придържа най-близо до законовите положения. Другата причина е още по-странна: невъзможността или сложността да се издири преводачът и неговия превод в писмен вид от първото показване на филма. Човекът може да не е бил подписан (особено на фестивал), а личното му творчество спокойно може да не е съхранено (освен като файл в нечий персонален компютър).

Ако една и съща фирма разпространява филма на голям екран, после на DVD и накрая го продава на телевизии, тя няма три пъти да го превежда. Но това се случва по-скоро като изключение – често телевизиите си доставят филмите не от киноразпространителите в България, а на пакет от медийни пазари или големите студия. И са свободни де юре да решат как да постъпят с техните преводи. Стихийният отговор на пазара не закъснява за сметка на пипкавите и нерентабилни проверки и усилия. В които плюс това никой не вярва, защото наистина няма гаранция, че първият превод, често набързо скалъпван за фестивал, може да бъде меродавен в езиков план.

За разлика от фестивалите обаче, когато става дума за разпространение на голям или малък екран, все пак преводът обикновено е от езика, на който е заснет филмът. Поне такава е била традицията в България, така повеляват и езиковите норми на преводачите. За останалото в конкретния случай няма оправдание, тъй като не говорим за единични прожекции.

 От друга страна този процес ни затваря в порочен кръг. Не е възможно първото споменаване на едно заглавие да е чак когато филмът излезе на екран. Което означава, че в рекламната стратегия при подготовката на филма някой трябва да мисли в посока на преводимостта. И пак се отнася главно за неанглийските заглавия – авторите и мениджърите на американски филми не си го слагат на сърце – те знаят, че другите ще се съобразят с тях, а не обратното, а и вероятно не им пука особено как ще звучи “Американски прелести”, първоначално показан като „Американска красавица” (American Beauty) в малка България. Плюс това те упражняват фиксиран контрол върху филмите – не парче по парче, а обикновено като мейджъри, които налагат своите правила на представител от българска страна. В рекламните им и ПР стратегии не е заложен приоритет за език – или поне в американския вариант няма мисъл как ще звучи дадено заглавие и даден филм дори на мандарин и испански, втори и трети езици по мащабност на земното кълбо, камо ли на български.

В Европа, обратното, съществуват структури и фондове, които биха подкрепили точно този вид дейност. Биха осигурили компетентни лица и биха финансирали превода на филмите – за това са споменатите институции като Британски съвет, Гьоте институт, Център “Сервантес” и др. И реално към тях се обръщат фестивали като Киномания, София Филм Фест, Европейските копродукции.

България също би трябвало да мисли как ще изглеждат нейните филми в превод на английски. Не продуцент по продуцент, а като по-глобална политика, която да стимулира индустрията превод.

Спомням си появата на филмите “Тишина” на Димитър Петков (1990) и малко след него “Мълчанието” на Красимир Крумов (1991). “Тишина” на английски беше преведен като Silence, звучеше точно и правилно. Обаче безкрайно затрудни превода на второто заглавие („Мълчание”), което след дълги умувания стана Waste (по-скоро немота, пустош, отколкото мълчание). Така във филма на Крумов акцентът се премести смислово от мълчанието-нежелание да се говори към мълчанието-невъзможност да се говори – поне за зрителите му в чужбина. А и за двата филма беше важно след 1989-а как ще звучат те на английски, понеже бяха канени по фестивали и търсеха своето място извън България. Днес, 20 години по-късно, понякога се стига до обратните крайности – авторите си представят повече преводите на заглавията си на чужд език, имам предвид английския, а не как те изглеждат на български.

Друг проблем вече в съдържанието на филма – как, например, звучи българският диалог на чужд език? Той търси да се освободи от прекалено натрупване на местни реалии – да кажем в историческите филми всякакви подробности от селския бит или детайли на отминала епоха се избягват (в субтитрите не можем да сложим ремарки кое какво означава). Макар в сравнение с литературата предимството е, че предметът или действието ще бъдат видени. Сленгът, местните наречия или образната езикова характеристика на героя се стопяват при всеки пренос от един език на друг, от една култура в друга – това са „загуби”, които също са предвидими.

Като практика в крайна сметка се оказва, че е по-добре текстовете във филмите да са по-хлъзгави и по-отворени за варианти при превод. Което, парадоксално, е обратното на езиковите заигравания в литературата - там всяка дума е уникална и незаменима.